Не мисля, че този блог отново ще диша ...

Après tout, ce n'est qu'un jeu

2007-08-23T23:24:00.000+03:00

Понякога стоя и си мисля ...
Понякога седя и си мисля ...
Понякога спя и си мисля ...
И изобщо си мисля как успяваш да ме караш толкова много да мисля за теб ...
И си мисля, че твърде много мисля ...

Но не мога да спра да мисля върху въпроса дали ти поне веднъж на ден, когато си с твоите приятели, другите, съвсем различните, дали ти не си позволяваш да си помислиш за мен поне за една хилядна от секундата?

Защото аз явно твърде много мисля ...

Тогава нека да играем на една игра? Cap ou pas cap? Навит или не?

"- Обичам да играя на шашки. На Монополи също - но само когато държа банката. На топчета ги разбивам всички. Не се сърди човече е тъпа работа, както и дамата, Рубик-кубчето. С гатанките не ме бива. Пасиансите и 3-5-8 ги владея. Гоненицата става, но нищо повече. Но има една игра, която никога не трябва да захващате. Казвам ви, никога! Дори най-добрата ви приятелка да ви моли. Никога не влизайте в шахтата, докато изливат цимента. Тази игра започна с една чудна къща, един чуден автобус без шофьор, една чудна кутия и един чуден приятел. "

Има я къщата, да, макар и да е просто метафора за нещо друго, но знаеш ли, сега ми е ужасно празна и самотна.
Виждам и автобусът без шофьор и се чудя кога той ще се появи, за да ни заведе там, където трябва.
Кутията ... Какво казваха за нея? А! "Тя е съкровище, нали? Истинско." Връзката, приятелството ... малки съкровища са ... поне за мен.
А чудесният приятел е темата на всичко това, макар и нуждата да пиша за това е продиктувана от моментната му липса. Нали знаете – усещайки празнината, когато нещо вече го няма, разбирате колко ценно е било. Е, аз знаех, но ... не предполагах, че чак толкова ще ми повлияе.

"- Не, в интерес на истината, играта започна малко по-рано. "

Така е, някъде в онези постове, които бях писала преди поне две метаморфози, но тогава бяха факти ... Мразя тази дума – "факт", просто не ти дава възможност да кажеш нещо повече; дори "точка" звучи по-малко финализиращо.

"- За да спечелиш тази игра, ти трябват една чудна кутия и един чуден приятел. Нищо друго няма значение."

Просто ще я играя тази игра, защото ... Cap’!

----------------
Гледайте Love Me If You Dare (а.к.а. Jeux D’Enfants), защото ми направи огромно впечатление и смея да твърдя промени поне една малка частичка в мен ... онази, в която е въртележката.

----------------
Now playing: Good Charlotte - Victims Of Love
via FoxyTunes

Incidence

2007-07-21T22:36:00.000+03:00

Лежеше по корем на леглото, обронила глава на дланите си, люлеейки кръстосаните си крака. Щорите бяха плътно спуснати, но през малки кръгли дупчици се вмъкваше най-нахално светлината – бяла, ярка, почти фосфоресцираща. Малката се ядоса и нацупи устни в не отиваща на лицето й гримаса, която я правеше да изглежда безумно нелепо и сладко, докато тя самата си мислеше, че е неприлично страшна. Обърна чернокосата си главица в противоположна посока, хвърляйки поглед през рамо и мигом се подразни от пропълзяващата изпод вратата жълта светлина. Ядоса се и запрати малката червена книжка в тази посока, която с болезнен последен стон срещна масивното дърво. Доволна от деянието си тя прехапа устни, вместо да ги извие в хубавата си невинна детска усмивка.
Глупачка! Не осъзнаваше богатството, което имаше ...
След малко вратата, водеща към верандата на красивата им бяла къща се затръшна няколко пъти – заради силата, с която детето я беше захвърлило и заради вятърът, който я беше поел на люлката си. С бавни премерени крачки момичето слизаше по стъпалата, вместо да се плъзне по белия парапет като по пързалка като всяко нормално дете на нейната възраст.
Горделивка! Ако можех, сега аз щях да го направя ...
Хвана сенчестата пътека под вековните букове, която постепенно бе обгръщана от странен мрак. Вървеше сама, подритвайки разсеяно камъче, което след малко отскочи от пътеката. Но тя не отиде да си го вземе, нито си избра друго, просто продължи по пътя си.
Бяха й разказвали за това място, забравено от Бога. Парадоксално. А беше Божи дом. Изведнъж сякаш горския лес се разтвори и откри църквата, малката разрушена църква, потънала в земята. Без никакво благоговение, нито свян с гордо вдигната глава малката пристъпи прага. Неочакван хлад я прегърна, а мракът я погали като негово дете. Оскверненият храм с нищо не показваше светостта си – опетнен, заличен, забравен. Тя вървеше бавно и тържествено, плъзгайки малките си бели пръстчета по стените, докато бели парченца мазилка не се отронваха под ръката й.
Неусетно тя се озова в центъра на порутеното помещение. Седна на земята върху множеството камъчета, покрили някогашния дървен под, кръстоса ръце и крака и мислено благодари, че най-сетне е сама, без светлината да й пречи.
И тогава бял лъч падна върху лицето й. След него друг и друг. Прозрачен. Цветен. Кръглите прозорци с наполовина счупени стъкла с остри ръбове, ограничени с квадратни решетки пропуснаха слънцето вътре. Изпочупените и избелели витражи и розети откриха багрите си, както едно време.
Светлостта бе преоткрита. Лъчите светлина падаха свободно като дъжд навсякъде. Разрушеното здание бе по-светло от всякога, в най-големия си блясък.

Ти реши какво ще стане с нашата малка героиня.
Просто я допусни ... допусни светлината.

~~~

Държа да отбележа, че това не е някакъв пост, обвързан с християнството или каквато и да е друга религия. И знам, че не е в мой стил. Разказ за вярата, за светлината.
Освен това напоследък малките момиченца станаха любими персонажи на всички ни, независимо едни от други е. Защо пък не, децата знаят, показват и ни учат на истината.

She found a shooting star

2007-05-29T11:54:00.000+03:00

- Намери си звезда и си помечтай. – каза й гласчето.

Реши да го послуша ... Отдавна не беше съзерцавала нощното небе, отдавна не беше броила звездите, отдавна не беше обръщала внимание на онази космична тишина. И ето, че тази вечер тя бе решила, дори още не бе погледнала, а съзнанието й рисуваше обсипания с множество искрици тъмно син безкрай. Когато дръпна завесата ...
... Небесният купол бе по-светъл от друг път, но не заради звездите - такива нямаше - а заради сивата мъгла. Сякаш не бе и толкова високо, сякаш притискаше към земята всички, натежало от техните проблеми и страдания.
А тя знаеше, че другите сега имаха звезди, знаеше го ...
И реши и тя да си измисли ...
Засичайки мечтите по хоризонтала с желанията по вертикала, се появи първата светлинка с топъл отблясък. Следващата звездичка бе пресечна точка на едно “Сбогом” и едно друго “Привет”. Третата искра се появи от лъча на болката и лъча на облекчението. И така една след друга се появиха милиони звезди, които направиха нейното небе по-светло и по-красиво от всички чужди. Дори си нарече определени съзвездия или отделни звездички на също тъй определени хора.
И тогава я видя ...
Както си стоеше мирна и едва пулсираше, изведнъж скочи и се спусна надолу сякаш по следите на отблясък. След себе си оставяше хиляди пъстри точици, част от опашката й от прашинки златист топаз. Тогава рязко се обърна, навярно видяла друга сянка и се гмурна още по-надолу.
Тя отвори прозореца си, за да види по-добре онази падаща звезда. Знаеше, че сега трябва и да си пожелае нещо. И тъкмо затвори очи, за да се потопи в дълбините на душата си, на чието дъно лежаха забравени най-скъпоценните й блянове, когато в стаята й се шмугна малката звезда. Игривата немирница с опашка от топаз стоеше кротко в центъра на стаята и разпръскваше топлите си и ярки лъчи на пречистване и оптимизъм.
И тогава тя реши ...

Ако намериш падаща звезда и нямаш какво да си пожелаеш, пусни я. Някой друг може да има нужда от нея ...

Не, не че нямаше какво да си пожелае. Напротив, имаше твърде много неизпълними красиви желания, ала навярно другите имаха по-голяма нужда от немирницата, която любопитно се въртеше наоколо. Беше й достатъчно само нейното присъствие, нейното сияние ...
Отвори прозореца още по-широко и малката искрица отново скокна, пожелала да се погони с останалите. А тя седна на леглото си и обеща и утре да я потърси, защото звездичката щеше да е на нейното измислено небе.

It's almost the same

2007-05-23T17:38:00.000+03:00

Празното помещение със снежнобели стени жадно поглъщаше всяка една дума. Ненаситно беше – първо създаваше ехо, така че да удвои звука, запращаше го във всички ъгли, изменяше го, така че да си угоди повече. Жестоко. Алчно. Безлично. Когато светът й се виждаше такъв, тя винаги взимаше нещата в свои ръце. Мигом се озоваваше чрез полета на фантазията си някъде другаде. Не, не на някой хавайски плаж или на върха на някоя планина. Просто хващаше четката и с въображаеми боички изпъстряше ... не светът около нея, а хората. Да, в никакъв случай небето не ставаше по-синьо, маковете не бяха по-
червени, фрезията не ласкаеше с по-нежен аромат, нито пък шоколадът бе по-сладък. Почти всичко си бе същото. Почти. Само взаимоотношенията между хората, а дори и някои им черти ставаха по-други. Тя обичаше да се “рисува” по-добра, по-толерантна, по-жива и по-открита, всъщност такава, каквато в бялата стая не бе. Враговете ставаха повече врагове, познатите ставаха приятели, а приятелите – семейство. Ясно изразени емоции, ярък контраст между хората, полюсни чувства ... Защо го правеше ли? Не знаеше, но в огромното бяло, празно помещение тя се чувстваше твърде малка, незначителна и самотна. А хората, с които насищаше света си някак оцветяваха стаята и го превръщаха в уютна, миниатюрна,
задушна и претъпкана стаичка. Харесваше й така. И всъщност благодарение точно на тези хора вече и всичко останало придобиваше други очертания. Понякога небето й се виждаше лилаво, морето ставаше чудно сладко, а когато навън бе смразяващ студ, на нея й бе топло. Странно ...

И тогава заспа, загърната в меко одеало ...

Когато се събуди, всичко бе различно. Стаята не бе нито бяла и празна, нито цветна и пълна. Една птичка прелетя пред прозореца, а сянката й се изкриви по оранжевите тюлени завеси. Върху синята стена проигра проблясък - жълто слънчево зайче. А върху белия таван се бе ширнала цветна дъга ... пък като се замислиш, че бе от най-обикновен диск.

Плачеш ли, когато вали?! Вали ли, когато плачеш?!

2007-04-14T23:29:00.000+03:00

Отиди до прозореца ... моля те ... А сега погледни ситния дъждец, който тихо ромоли. Заслушай се в звука, когато капчицата безпомощно се приземява, обърни внимание на блясъка във всяка една от тях. Не са ли съвършени? Въпреки че една с една еднаква няма, въпреки че накрая те просто умират ... Не е ли така и със сълзите ти, бавно стичащи се по бялото ти лице, оставяйки черни следи от спирала по кожата ти? Не плачеш ли и ти така сега – тихо ... скрито ...

Поводи за плач има винаги. Сълзите напират тогава, когато слънцето на щастието ти е помрачено, скрито от облака на мъката. И тогава руква дъжд, очистителен дъжд, дъжд, след който трябва да има дъга, дъгата на другите. Защо ли? Защото именно приятелите създават многообразния й колорит. Именно близките са тези, които ще внесат слънчев лъч независимо от климатичните условия, слънчев лъч в душата ти.

Казват, че плачещите очи са красиви, ала доколко болката може да бъде красива? За един непознат ти би бил просто странник, който плаче, който с плача си изглежда прекрасен. И той ще казва, че си красив, но това е една голяма, дебела лъжа, а всички обичат големите, дебели лъжи. С приятелите нещата стоят другояче: той ще види в очите ти не само бляскави сълзи, но и ще прочете болката, ще усети мъката – просто ще прояви разбиране. Ала не само ... Съпричастността е тази, която ще направи така, че близкият ти дори да накара небето да заплаче, да заплаче с тежки капки. И ето ... ето го пречистващият, измиващ неволите дъжд, дъждът на съпричастието, споделянето, съчувствието и на приятелството.

Какво ти остава да направиш за този толкова скъп човек? Нищо друго, освен да да му отвърнеш със същото – да предизивкваш дъжд, когато плаче, да плачеш, когато вали ... И нека и ти знаеш, че и аз съм готова на това, ако си ми приятел, ако и ти си готов. Всъщност не. Не, всеки, способен да докосне душата ми, да изтрие мъката от сърцето ми, той може и да не ми е приятел, може да е нещо по-малко, но и нещо повече. И все пак от такъв човек не трябва да очакваш възвращаемост, а ... да плачеш, когато вали.

И след толкова много дъждовни капки и толкова много сълзи моля те, отново приближи лицето си до стъклото, така че дъхът ти да рисува лека мъгла. Виж през размития си поглед, че дъждът отслабва, а лъч разкъсва големия, мрачен облак. Моля те, изтрий сълзите, не искам да те гледам така. А сега протегни пръсти, докосни и се хвани за дъгата, издигнала се между теб и мен. Дъгата на "Аз ще плача, когато вали и ще вали, когато плача".

За Истинското Зайче ...

2007-04-07T18:58:00.000+03:00

[16:16:26] Няма-значение-кой каза: какво е истинското ти аз?

Защо трябва да ме занимавате с толкова трудни въпроси – екзистенциални, философски, психологически, на които надали един най-най-обикновен човек би могъл да даде отговор, а колкото до мен – най-малкото аз бих могла.
Аз с този мой страх от това какъв човек всъщност съм.
Аз с това мое съмнение в истинската ми душевност и личност.
Аз с цялата тази моя несигурност ...

Всичко се дължи на това, че се считам за лицемерна личност или нещо такова. Защо ли? Защото с всеки се държа различно, но държа да подчертая, че целта ми не е нарцистична, в смисъл, че държа да се харесам, просто изваждам поредната маска (за тях съм говорила, нали?). И зад купища личности Истинското Аз остава нейде захвърлено, на дъното на прашния скрин, който никой не смее да отвори, за да не се изцапа с прахта и паяжините, които е събрал с годините.
Напоследък явно ме избива на такива теми и вместо да намирам отговори на стари въпроси, изскачат нови и нови. И ето ви още един – леко банален, леко коментиран, но със срок на годност до безкрая. Нека споделя нещо, което ме впечатли, нещо извадено от детска книжка, но толкова истинско, разкриващо истината за истинското.

~~~

"What is REAL?" asked the Rabbit one day, when they were lying side by side near the nursery fender, before Nana came to tidy the room. "Does it mean having things that buzz inside you and a stick-out handle?"
"Real isn't how you are made," said the Skin Horse. "It's a thing that happens to you. When a child loves you for a long, long time, not just to play with, but REALLY loves you, then you become Real."
"Does it hurt?" asked the Rabbit.
"Sometimes," said the Skin Horse, for he was always truthful. "When you are Real you don't mind being hurt."
"Does it happen all at once, like being wound up," he asked, "or bit by bit?"
"It doesn't happen all at once," said the Skin Horse. "You become. It takes a long time. That's why it doesn't happen often to people who break easily, or have sharp edges, or who have to be carefully kept. Generally, by the time you are Real, most of your hair has been loved off, and your eyes drop out and you get loose in your joints and very shabby. But these things don't matter at all, because once you are Real you can't be ugly, except to people who don't understand."
"I suppose you are real?" said the Rabbit. And then he wished he had not said it, for he thought the Skin Horse might be sensitive. But the Skin Horse only smiled.
"The Boy's Uncle made me Real," he said. "That was a great many years ago; but once you are Real you can't become unreal again. It lasts for always."
The Rabbit sighed. He thought it would be a long time before this magic called Real happened to him. He longed to become Real, to know what it felt like; and yet the idea of growing shabby and losing his eyes and whiskers was rather sad. He wished that he could become it without these uncomfortable things happening to him.

~~~

И ще си позволя да плагиатствам и вероятно да опропастя "Плюшеното зайче" на Марджъри Уилямс. Ще си позволя аз да довърша историята по мое желание. Ала нека си представим, че аз съм Зайчето ...

"-Боли ли? - попита Зайчето.
- Понякога. – отвърна Кончето,защото винаги говореше честно. - Когато си истински, за теб няма значение дали те боли.
- Изведнъж ли се случва, сякаш те раняват - питаше Зайчето - или малко по малко?
- Не се случва изведнъж, - обясни Кончето - а ставаш истински. За това е нужно много време. Затова не се случва често на хора, които се чупят лесно, имат остри ръбове, или трябва да се пазят много внимателно.Общо взето, когато станеш Истински, козината ти се е проскубала, очите ти са изпадали, краката ти едва се държат за тялото. Но тези неща изобщо нямат значение, тъй като ти си Истински и не можеш да бъдеш грозен, освен за хората, които не разбират."

~~~

- А защо трябва да изтърпя всичко това, че да стана Истински? - попита плюшеното зайче, като се зае да къса едно по едно листенцата на една маргаритка.
- Ето виж, тази маргаритка, чиито листенца късаш, сега трепери от болка. – обърна се с мъдър поглед Кончето към малкия любопитко. – Защото тя е Истинска.
- Не разбирам, значи трябва да стана Истински само и само, за да усещам болка? – продължи с безкрайните си въпроси плюшкото, като остави цветенцето на мира.
- Не, не е само това, но ще можеш да усещаш всички чувства, както и най-великото – любов.
- Ала и аз сега я получавам от детето, което ме притежава. – продължи да упорства Зайчето.
- Но ти не само ще я получаваш, но ще я и даваш.
- И все пак защо трябва да преживея всичко това? Защо трябва да съм в такова окаяно състояние, че да бъда Истински? Тогава ще има ли смисъл?
- Зайче, право си, че всичко ще дойде в края на съществуването ти, но това е целият смисъл на живота. И въпреки грозотата и въпреки болката, ти ще бъдеш Истински. Такъв какъвто винаги си искал да бъдеш. А какъв искаш да бъдеш? Как мислиш, че ще изглежда истинското ти Аз, след като феята те дари с него? – на свой ред започна с въпросите Кончето.
- Може би разликата няма да е много голяма. Може би ще продължа да съм си безмълвно въпреки даденото ми слово, поставено кротко на леглото наред с другите играчки. Безчувствено въпреки туптящото сърце в гърдите ми. Но може и да бъде другояче. Може да успея да направя хората щастливи, да накарам едно дете да се усмихне или пък да успокоя друго плачещо, да бъда утехата за един мъник, сънувал кошмар. Но не и да изпитвам онези чувства, характерни за човека, даже още по-силни. И все пак не знам, просто искам да съм Истински. – Зайчето млъкна и погледна с големите си заешки очи Кончето.
- Ето, истинският ти Аз напира, той говори в момента, то мечтае да бъде Истинско. И все пак ... и все пак трябва да почакаме феята. Тогава ще разберем.
Последва продължителна пауза, в която Зайчето погледна към небето, търсейки с поглед сякаш Истината.
- Този мой Истински Аз се страхува. – процепи тишината едва доловимото гласче. – Защото Истинското Зайче е толкова лесно ранимо, като крилата на пеперудата – само да бъдат леко навлажнени от дъжда и те престават да летят завинаги.
- Но виж, то е красиво като крилцата на пеперудата. Първоначално е била грозна гъсеница, която никой не е искал да докосне, докато не се стигне до съвършенството. Но знаеш, че малките неща, нежните, красиви неща са най-лесно раними, чупливи. Ала трябва да поемеш този риск, Зайче.
Зайчето не отговори, помаха за сбогом и тръгна към залязващото слънце с пеперудата в шепи. Достигнало края на хълма, то разтвори длани и пусна малкото летящо на свобода. А очичките му ясно следяха процеждащите се последни слънчеви лъчи през тънките, ала красиви крилца на пеперудата. И реши ... и реши да бъде истинско ... да бъде истинско от тук нататък ... така че всеки да може да види Истинското Зайче, макар и пречупено през различна призма. Но независимо от това, цветовете остават все така красиви, топли и ярки.

Маската, актьорът и театърът изобщо

2007-03-14T11:48:00.000+02:00

Нали актьори сме в театър,
театър ту добър, ту малко лош ...

Каква маска да сложа днес? Маската на щастието, на тъгата, на апатичността ... ?
Каква роля да играя днес? Ролята на малкото дете, на детето, което иска да е голямо или на порастналото дете?
Какъв ще е спектакълът днес? Спектакъл комедия, драма, сатира, трагикомедия ... или фарс ... ?

Фарс. Фарс е най-точната дума, но не като театрален термин, а с онзи по-особен привкус. Знаете за какво говоря.

Актьорите

И да, наистина всички ние сме актьори, няма друго положение. Дори и да не го съзнаваме, играем роли. Дори и да не искаме, участваме в спектакъла, наречен живот. Защо ли? Защото сме различни, защото сме променливи, защото сме живи, а всяко живо нещо търпи промени, няма нищо вечно.

Играейки си волно или неволно роля, оставаме скрити за всички, та дори за себе си. И ако трябва да говоря конкретно за самата мен, то аз не мога да твърдя, че има човек, който ме познава. Така е с всички. Дори и най-добрите приятели не знаят. (Така е Биле, ти също не ме познаваш. =)) Но да оставим приятелите. От толкова много въплъщения не загубваме ли и ние собствената си идентичност, собствения си Аз? Не се ли объркваме и ние? Според мен да. И аз не знам коя съм, каква съм, каква искам да бъда или пък каква ще бъда. “Нормално”, бихте казали вие или пък “С времето ще разбереш”. Ала може би това е смисълът от всичко – да откриеш себе си, като в крайна сметка и това не успяваш да направиш.

За маската ... като за маска

Маската определено е защитна реакция, която вече е станала първосигнална, част от инстинкта ни за самосъхраняване. Опитваме се да блокираме болката, страха, разочарованията, неуспехите, цялата горчилка в живота. Но така препречваме и пътя на щастието, на успехите, на прогреса, на промяната, на приятелите, ако щете и на любовта, защото в каквито и да било по-близки взаимоотношения искреността е определяща, тя е основата, на която би се градило едно приятелство или една връзка. Маската не ни краси, както примерно една венецианска, не ни дава анонимност, а ни загрозява и изопачава.

Моята маска

Моята маска са настроенията. Аз съм човек, който ужасно много се влияе от емоциите си. Или пък ... самите настроения и емоции са маска? Камуфлаж за пред другите? Ами тогава къде е истината? Къде е, че да си я прибера. Искам я! Искам да знам какво се крие зад моята маска. Искам да знам какъв актьор съм. Искам да знам в каква постановка участвам. Но дори и другите или дори вие, мили шоколадковци, не можете да кажете, защото тя е моят непробиваем шлем.

Свалете маската поне за миг ...
Зарежете ролята ...
Забравете театрото ...
... и аз ще се опитам ...

Интервю за живота

2007-03-13T11:35:00.000+02:00

Ти: Здравей!
Аз: Здрасти. Давай направо да минаваме по същество, без да губим време в излишни приказки.
Ти: (смях) Така ... щяхме да правим едно интервю за живота от гледна точка на твоя шоколадов мироглед. Затова и основният ми въпрос към теб е “Каква метафора за живота би направила?”
Аз: (замислено и привидно сериозно) Имайки предвид шоколадовата ми мания, мога да сравня живота с един шоколад или една кутия шоколадови бонбони.
Ти: И не мога да не попитам “Защо?”
Аз: Животът е най-общо казано шоколад. Замисли се – има сладък шоколад и горчив шоколад, а по време на жизнения ни път сме длъжни да се преборим с хубави и лоши моменти най-простичко казано. Освен това ти си похапваш парченце по парченце, блокче по блокче. Същото е и с живота – лека-полека минават минутите, часовете, дните и т.н.
Ти: И все пак ми звучи абсурдно.
Аз: Може, не отричам. Но представи си – всяко едно парченце го поглъщаш по-различен начин. Първото от лакомия бързо и почти нищо не усещаш. Второто, го задържаш малко по-дълго време, вече сладкия вкус ти остава за дълго. И така нататък, и така нататък, докато не се научиш напълно да разтапяш шоколада, да оставиш сладката вълна да те облее. Паралелът, който ще направя, е с опита и липсата на такъв. В началото от незнание правим грешки, пропуски, а в последствие, когато вече сме улегнали, можем да направим така, че да извлечем максимална полза.
Ти: Какво да ти кажа? Добре, не ми е много ясно, но обещавам, че ще помисля по въпроса. И та, кажи ми за кутията шоколадови бонбони.
Аз: (смях) Обещаваш ли? Добре, продължавам нататък. Ако бонбониерата е "Асорти", никога няма да знаеш с какъв вкус точно ще улучиш. Това респективно са изненадите в живота. Вкъщи се надпреварваме кой първи ще докопа кутията и понякога, когато съм се забавила, отварям шкафа, повдигам капака и ... откривам, че е празна. (Това е много често срещано у нас, но определено в последно време другите откриват нула бонбони.). Знаете, че най-хубавото свършва най-напред и най-бързо. Така е и с живота – ако не си достатъчно бърз и адекватен, то ще ти измъкнат бонбона на щастието изпод лапите. Това е тъжната истина. В по-добрия случай, ако кутията не е празна, то тя ще е полу-празна.
Ти: Или ако бъдем оптимисти “полу-пълна”. (усмивка)
Аз: (усмивка) а аз си мислех, че съм реалистка, по-скоро клоня към песимизма. Така де, да не се отклонявам от темата.
Ти: Какво ще пожелаеш на нашите читатели като заключение?
Аз: Да попадат на най-сладките шоколади, да намират пълни кутии, да усетят сладостта от шоколада и от живота с всички сетива. И тъй като в живота има и горчилка: да попадат на възможно най-малко и най-не-горчивите блокчета.
Ти: Благодаря!
Аз: Не, аз ти благодаря за отделеното време и внимание. Все пак не всеки ден ръся такива глупости. (усмивка). Доскоро! (помахване)

"Life's a box of chocolates, Forrest. You never know what you're gonna get.", Forest Gump

Страх ...

2007-03-11T23:30:00.000+02:00

Why am I afraid to lose you
when you’re not even mine …

Да, под такъв надслов ще бъде този ми пост.
Да, отново ще ви мъча с тревогите и проблемите си.
Да, спирам да бръщолевя и почвам по същество.

Страх. Какво е страхът? Никога не съм мислила по въпроса, а и на дали точно сега ми се пишат дълги есета. Точно този страх, за който ви говоря е свързан с човек. “Защо се страхувам да не те загубя, когато ти дори не си мой”.

Но може би ще е най-добре първо да ви представя ситуацията. За втори път правя една груба грешка: да хлътна (не казвам “да се влюбя”-звучи страшно) по приятел, много добър приятел. В първия случай последиците бяха почти фатални. Вярно е, че продължаваме да си говорим, но ги няма онези задушевни разговори между едни истински приятели. Чувстваме се неудобно в обща компания, чудим се какви по-снобски и изтъркани теми да измислим. А аз, аз го обичах наистина. Толкова много, че съм го “уреждала” с друга само и само, за да е щастлив. Сега, когато всичко отмина, се опитвам да си внушавам, че просто съм преувеличила близостта ни, породена от приятелските взаимоотношения. Дори и да е заблуда – нека бъде заблуда. Ала сякаш всичко се повтаря. Схемата е същата:

1. Запознавате се. Откривате общи интереси, еднакви разбирания, сходен мироглед.
2. Започвате да ставате по-близки, споделяйки си най-личното, убеждавайки другия, че е истински приятел.
3. И ето го началното увлечение. Единия е толкова привикнал към разговорите и пр., че започва да се пристрастява към другия.
4. Хлътването. В негово/нейно отсъствие се чувства празен, “незадоволен” (не си мислете грешни неща).
5. Влюбването и бла-бла-бла.

Водейки се по моята собствена схема, сякаш аз съм на 3. или 4. точка ... или по-скоро така ми се иска. Но казвате си “Добре, каква е пречката? Това, че сте приятели ли?” Не, принципно за мен това никога не би било пречка, когато става въпрос за целите ми, минавам като танк през всякакви препятствия. И тук идва ред на сцената да се появи онова изречение нааааай-отгоре, точно под заглавието. “Мой”. Не говоря за притежание. Не съм стигнала до там. Може би разбирате, че е обвързан, или по-скоро беше ... Доколко аз имам пръст в раздялата – не знам, но въпреки това аз не го чувствам “мой”. А даже си мисля, че ще го изгубя. Защото отново се появява теорията ми, че когато нещо е много добре, то винаги ще излезе нещо, което ще го развали. Не, не съм песимистка, а реалистка. И така, явно ще трябва да живея със страха си, докато не го забравя, макар че ... има толкова много “макар че”-та.

От какво по-точно се страхувам? Страхувам се да не би всичко, изградено досега да отиде под ягодите (::grin::), включително и приятелството ни. Страхувам се да не накрая аз да изляза виновната. Страхувам се да не загубя този човек, който отговаря на всичките ми изисквания (а те са много, повярвайте). Страхувам се да не да остана сама ... Гони ли ме параноята? Да, може би преувеличавам нещата, а може би дори всичко, но страхът се е загнездил в сърцето ми точно между две чувства – Любов и Гордост.

Такива ми ти работи, мои шоколадковци. Аз все още не знам какво да направя – дали да рискувам приятелството ни и да се впусна в нещо повече, или да се опитвам да го съхраня, питайки се всеки път “Ами ако бях направила иначе?”
“На това кръстопътче тъпча и не виждам на къде да хвана” (за литературоманите: “Дервишово семе”, Николай Хайтов)

Забележка: Тъй като някои неща са от стар мой блог, аз ги постнах на един ден, но не са мисли в рамките на едно денонощие. Само отбелязвам, забелязвам. =)

Защо?

2007-03-11T21:56:00.000+02:00

Защо?

Сигурно си мислите още от заглавието, че това ще е поредното трагично излияние. Ами ... да, прави сте. Да, обикновено аз съм душевно-помийната кофа на мои познати и приятели, но днес ще използвам вас за тази цел.

Защо? Защо? Защо?

Защо трябва да се привързвам толкова бързо към хората? При това силно. Защо мога да бъда както доверяващ се, така и довереница?
Защо в апогея на цялото това щастие всичко се срутва?
Точно когато всичко е толкова красиво, когато те карат да се усмихваш, да плачеш, да размишляваш, да чувстваш и да съчувстваш ... да бъдеш Ч О В Е К ... изведнъж ...

Стена.
Лед.
Преграда помежду ви.

А говорим за приятелски взаимоотношения, за нищо повече. От друга страна, можете да си кажете, че преувеличавам в бившата ни близост. Но не, не мисля, че съм си правила илюзии, или съм градила пясъчни замъци. Прекалено искрени бяха взаимоотношенията ни. В резулат на всичко това другият вече гледа на мен просто като на една позната, поредната, нищо особено. Сякаш не сме си говорили, сякаш не сме си споделяли, сякаш не сме си признавали колко сме важни един за друг. Но дори и да не се отнася с мен жестоко и отхвърлящо, то безразличието и апатичността са още по-дразнещи. И защо всичко това? Къде е грешката? Кой е виновен? Винаги съм си мислела, че най-големите катастрофи се дължат именно на прекомерното щастие все едно нямаме право на такова.
Извод:
Привързаността е правопропорционална на отдалечеността. Т.е. колкото по-близки сте били, толкова по-студени ставате в последствие.

П.П. Ако случайно въпросният човек се озове някога тук, то мога да му кажа само едно:

"Remember
I will still be here
As long as you hold me
In your memory
Remember me"

Винаги съм ти казвала "Не ме забравяй." Знай, че когато си спомниш за мен, аз винаги ще бъда насреща.

В началото бе ...

2007-03-11T19:48:00.000+02:00

Честит ми блог!

Защо изобщо си правя блог?

Защото мисля, че имам толкова много да кажа, а толкова много неща ми пречат. Защото постоянно в главата ми се въртят в хаотичен танц толкова много мисли, а аз не смея да ги споделя. Защото ... защото това е форма на самопроява. Не, не го казвам от егоцентризъм ... или поне така мисля, но държа да покажа това, което е вътре в мен, а и то самото напира. Да покажа Най-Вътрешното си Аз.

Защо блогът (е) беше посветен на шоколада?

Защото той може да бъде разгледан както в буквален, така и във фигуративен смисъл. Най-битовото е, че чисто и просто обожавам шоколад, аз съм една горда шоколадохоличка или шокохоличка (уотева). Но в преносен смисъл аз лично свързвам шоколада със сладостта. Сладостта от живота. Сладостта от мечтите. Сладостта от успехите. И т.н. и т.н. все в този ред на мисли.
И сега, след като съм изсипала цяла кофа безсмислици, то нека като домакиня ви почерпя с по един ... шоколадов бонбон, че да ни е сладко и да ни върви на сладко.

Почерпете се ... насладете се ... потопете се ... почувствайте ...