Après tout, ce n'est qu'un jeu

Понякога стоя и си мисля ...
Понякога седя и си мисля ...
Понякога спя и си мисля ...
И изобщо си мисля как успяваш да ме караш толкова много да мисля за теб ...
И си мисля, че твърде много мисля ...

Но не мога да спра да мисля върху въпроса дали ти поне веднъж на ден, когато си с твоите приятели, другите, съвсем различните, дали ти не си позволяваш да си помислиш за мен поне за една хилядна от секундата?

Защото аз явно твърде много мисля ...

Тогава нека да играем на една игра? Cap ou pas cap? Навит или не?

"- Обичам да играя на шашки. На Монополи също - но само когато държа банката. На топчета ги разбивам всички. Не се сърди човече е тъпа работа, както и дамата, Рубик-кубчето. С гатанките не ме бива. Пасиансите и 3-5-8 ги владея. Гоненицата става, но нищо повече. Но има една игра, която никога не трябва да захващате. Казвам ви, никога! Дори най-добрата ви приятелка да ви моли. Никога не влизайте в шахтата, докато изливат цимента. Тази игра започна с една чудна къща, един чуден автобус без шофьор, една чудна кутия и един чуден приятел. "

Има я къщата, да, макар и да е просто метафора за нещо друго, но знаеш ли, сега ми е ужасно празна и самотна.
Виждам и автобусът без шофьор и се чудя кога той ще се появи, за да ни заведе там, където трябва.
Кутията ... Какво казваха за нея? А! "Тя е съкровище, нали? Истинско." Връзката, приятелството ... малки съкровища са ... поне за мен.
А чудесният приятел е темата на всичко това, макар и нуждата да пиша за това е продиктувана от моментната му липса. Нали знаете – усещайки празнината, когато нещо вече го няма, разбирате колко ценно е било. Е, аз знаех, но ... не предполагах, че чак толкова ще ми повлияе.

"- Не, в интерес на истината, играта започна малко по-рано. "

Така е, някъде в онези постове, които бях писала преди поне две метаморфози, но тогава бяха факти ... Мразя тази дума – "факт", просто не ти дава възможност да кажеш нещо повече; дори "точка" звучи по-малко финализиращо.

"- За да спечелиш тази игра, ти трябват една чудна кутия и един чуден приятел. Нищо друго няма значение."

Просто ще я играя тази игра, защото ... Cap’!

----------------
Гледайте Love Me If You Dare (а.к.а. Jeux D’Enfants), защото ми направи огромно впечатление и смея да твърдя промени поне една малка частичка в мен ... онази, в която е въртележката.

----------------
Now playing: Good Charlotte - Victims Of Love
via FoxyTunes

Incidence

Лежеше по корем на леглото, обронила глава на дланите си, люлеейки кръстосаните си крака. Щорите бяха плътно спуснати, но през малки кръгли дупчици се вмъкваше най-нахално светлината – бяла, ярка, почти фосфоресцираща. Малката се ядоса и нацупи устни в не отиваща на лицето й гримаса, която я правеше да изглежда безумно нелепо и сладко, докато тя самата си мислеше, че е неприлично страшна. Обърна чернокосата си главица в противоположна посока, хвърляйки поглед през рамо и мигом се подразни от пропълзяващата изпод вратата жълта светлина. Ядоса се и запрати малката червена книжка в тази посока, която с болезнен последен стон срещна масивното дърво. Доволна от деянието си тя прехапа устни, вместо да ги извие в хубавата си невинна детска усмивка.
Глупачка! Не осъзнаваше богатството, което имаше ...
След малко вратата, водеща към верандата на красивата им бяла къща се затръшна няколко пъти – заради силата, с която детето я беше захвърлило и заради вятърът, който я беше поел на люлката си. С бавни премерени крачки момичето слизаше по стъпалата, вместо да се плъзне по белия парапет като по пързалка като всяко нормално дете на нейната възраст.
Горделивка! Ако можех, сега аз щях да го направя ...
Хвана сенчестата пътека под вековните букове, която постепенно бе обгръщана от странен мрак. Вървеше сама, подритвайки разсеяно камъче, което след малко отскочи от пътеката. Но тя не отиде да си го вземе, нито си избра друго, просто продължи по пътя си.
Бяха й разказвали за това място, забравено от Бога. Парадоксално. А беше Божи дом. Изведнъж сякаш горския лес се разтвори и откри църквата, малката разрушена църква, потънала в земята. Без никакво благоговение, нито свян с гордо вдигната глава малката пристъпи прага. Неочакван хлад я прегърна, а мракът я погали като негово дете. Оскверненият храм с нищо не показваше светостта си – опетнен, заличен, забравен. Тя вървеше бавно и тържествено, плъзгайки малките си бели пръстчета по стените, докато бели парченца мазилка не се отронваха под ръката й.
Неусетно тя се озова в центъра на порутеното помещение. Седна на земята върху множеството камъчета, покрили някогашния дървен под, кръстоса ръце и крака и мислено благодари, че най-сетне е сама, без светлината да й пречи.
И тогава бял лъч падна върху лицето й. След него друг и друг. Прозрачен. Цветен. Кръглите прозорци с наполовина счупени стъкла с остри ръбове, ограничени с квадратни решетки пропуснаха слънцето вътре. Изпочупените и избелели витражи и розети откриха багрите си, както едно време.
Светлостта бе преоткрита. Лъчите светлина падаха свободно като дъжд навсякъде. Разрушеното здание бе по-светло от всякога, в най-големия си блясък.

Ти реши какво ще стане с нашата малка героиня.
Просто я допусни ... допусни светлината.

~~~

Държа да отбележа, че това не е някакъв пост, обвързан с християнството или каквато и да е друга религия. И знам, че не е в мой стил. Разказ за вярата, за светлината.
Освен това напоследък малките момиченца станаха любими персонажи на всички ни, независимо едни от други е. Защо пък не, децата знаят, показват и ни учат на истината.

She found a shooting star

- Намери си звезда и си помечтай. – каза й гласчето.

Реши да го послуша ... Отдавна не беше съзерцавала нощното небе, отдавна не беше броила звездите, отдавна не беше обръщала внимание на онази космична тишина. И ето, че тази вечер тя бе решила, дори още не бе погледнала, а съзнанието й рисуваше обсипания с множество искрици тъмно син безкрай. Когато дръпна завесата ...
... Небесният купол бе по-светъл от друг път, но не заради звездите - такива нямаше - а заради сивата мъгла. Сякаш не бе и толкова високо, сякаш притискаше към земята всички, натежало от техните проблеми и страдания.
А тя знаеше, че другите сега имаха звезди, знаеше го ...
И реши и тя да си измисли ...
Засичайки мечтите по хоризонтала с желанията по вертикала, се появи първата светлинка с топъл отблясък. Следващата звездичка бе пресечна точка на едно “Сбогом” и едно друго “Привет”. Третата искра се появи от лъча на болката и лъча на облекчението. И така една след друга се появиха милиони звезди, които направиха нейното небе по-светло и по-красиво от всички чужди. Дори си нарече определени съзвездия или отделни звездички на също тъй определени хора.
И тогава я видя ...
Както си стоеше мирна и едва пулсираше, изведнъж скочи и се спусна надолу сякаш по следите на отблясък. След себе си оставяше хиляди пъстри точици, част от опашката й от прашинки златист топаз. Тогава рязко се обърна, навярно видяла друга сянка и се гмурна още по-надолу.
Тя отвори прозореца си, за да види по-добре онази падаща звезда. Знаеше, че сега трябва и да си пожелае нещо. И тъкмо затвори очи, за да се потопи в дълбините на душата си, на чието дъно лежаха забравени най-скъпоценните й блянове, когато в стаята й се шмугна малката звезда. Игривата немирница с опашка от топаз стоеше кротко в центъра на стаята и разпръскваше топлите си и ярки лъчи на пречистване и оптимизъм.
И тогава тя реши ...

Ако намериш падаща звезда и нямаш какво да си пожелаеш, пусни я. Някой друг може да има нужда от нея ...

Не, не че нямаше какво да си пожелае. Напротив, имаше твърде много неизпълними красиви желания, ала навярно другите имаха по-голяма нужда от немирницата, която любопитно се въртеше наоколо. Беше й достатъчно само нейното присъствие, нейното сияние ...
Отвори прозореца още по-широко и малката искрица отново скокна, пожелала да се погони с останалите. А тя седна на леглото си и обеща и утре да я потърси, защото звездичката щеше да е на нейното измислено небе.

It's almost the same

Празното помещение със снежнобели стени жадно поглъщаше всяка една дума. Ненаситно беше – първо създаваше ехо, така че да удвои звука, запращаше го във всички ъгли, изменяше го, така че да си угоди повече. Жестоко. Алчно. Безлично. Когато светът й се виждаше такъв, тя винаги взимаше нещата в свои ръце. Мигом се озоваваше чрез полета на фантазията си някъде другаде. Не, не на някой хавайски плаж или на върха на някоя планина. Просто хващаше четката и с въображаеми боички изпъстряше ... не светът около нея, а хората. Да, в никакъв случай небето не ставаше по-синьо, маковете не бяха по-
червени, фрезията не ласкаеше с по-нежен аромат, нито пък шоколадът бе по-сладък. Почти всичко си бе същото. Почти. Само взаимоотношенията между хората, а дори и някои им черти ставаха по-други. Тя обичаше да се “рисува” по-добра, по-толерантна, по-жива и по-открита, всъщност такава, каквато в бялата стая не бе. Враговете ставаха повече врагове, познатите ставаха приятели, а приятелите – семейство. Ясно изразени емоции, ярък контраст между хората, полюсни чувства ... Защо го правеше ли? Не знаеше, но в огромното бяло, празно помещение тя се чувстваше твърде малка, незначителна и самотна. А хората, с които насищаше света си някак оцветяваха стаята и го превръщаха в уютна, миниатюрна,
задушна и претъпкана стаичка. Харесваше й така. И всъщност благодарение точно на тези хора вече и всичко останало придобиваше други очертания. Понякога небето й се виждаше лилаво, морето ставаше чудно сладко, а когато навън бе смразяващ студ, на нея й бе топло. Странно ...

И тогава заспа, загърната в меко одеало ...

Когато се събуди, всичко бе различно. Стаята не бе нито бяла и празна, нито цветна и пълна. Една птичка прелетя пред прозореца, а сянката й се изкриви по оранжевите тюлени завеси. Върху синята стена проигра проблясък - жълто слънчево зайче. А върху белия таван се бе ширнала цветна дъга ... пък като се замислиш, че бе от най-обикновен диск.